Какво е културна дипломация

Културната дипломация е използването на културата на една държава в подкрепа на външната ѝ политика. Това е една от най-кратките формулировки в студията на Саймън Марк за холандския институт „Клингендал“ от 2009 г. Същият текст обаче признава, че общоприето определение няма: различните държави, министерства и автори влагат в понятието различен смисъл, а границите му със съседните практики остават размити.

Няколко определения

Американският учен Милтън Къмингс (Milton Cummings) я описва като обмен на идеи, информация, изкуство и други страни на културата между държавите и техните народи, който служи на взаимното разбиране. Той добавя, че обменът може да бъде и еднопосочен – когато държавата популяризира езика си, обяснява политиката си или разказва своята история на света.

Японският автор Огура (Ogoura) вижда в нея употреба на културни средства за повишаване на политическото влияние на една страна; образът и престижът ѝ трябва да се подобрят чрез изобразителните и сценичните изкуства, обучението по език и интелектуалните традиции. Чешкият изследовател Вацлав Хубингер (Václav Hubinger) я определя като инструмент на външната политика, свързан с представянето и популяризирането на държавата и с изграждането на положителен образ чрез културни дейности. Според Леонард (Leonard), цитиран от Марк, това е онази част от публичната дипломация, която гради дългосрочни отношения.

С какво се различава от съседните понятия

Публичната дипломация е по-широка. Терминът е въведен през 1965 г. от Едмънд Гъльон (Edmund Gullion), декан на школата „Флечър“ към университета Тъфтс. В нея влизат преди всичко медийни и информационни дейности на правителствата, с които те обясняват политиката си на чужда публика. Според Огура публичната дипломация винаги е свързана с ясна политическа цел, докато културната не е непременно.

Културният обмен не носи задължително политически намерения; целта му е „взаимно вдъхновение“. Според Фишър (Fisher), цитиран от Гаджева, разликата е във властовата динамика: обменът се отличава с реципрочност и симетрия, докато в културната дипломация по-голям дял имат представянето и еднопосочната комуникация.

Международните културни отношения са термин, който различните държави използват за почти същото. Марк припомня, че френското „diplomatie culturelle“ се превежда като международни културни отношения в Австралия, Канада, Сингапур и Великобритания и като международна културна политика в Австрия, Нидерландия и Швеция. Според Дж. М. Мичъл, на когото Марк се позовава, независимите агенции водят културни отношения, а правителствата – културна дипломация.

Европейските институции разграничават двете понятия така: съвместното съобщение JOIN(2016) 29 говори за „международни културни отношения“, когато става дума за подкрепата, която ЕС оказва на трети държави, и за „културна дипломация“, когато се популяризират Съюзът и културите на държавите членки.

Какво се прави на практика

Списъкът с дейности е дълъг. В изследванията се споменават стипендии и гостувания на учени и творци, концерти, изложби, семинари и конференции, библиотеки и фестивали в чужбина, катедри и професорски позиции в чужди университети. Към тях се добавят подкрепа за творци и организации от своята държава, които работят в приемащата страна, свързване на сродни организации от двете страни и преговори за договори за културно сътрудничество – например за академичен обмен, стипендии и взаимно признаване на дипломи.

Целите също са различни. Идеалистичните са взаимното разбиране, борбата със стереотипите и предотвратяването на конфликти. Практичните са добрият образ и престижът, връзките, които надживяват правителствата, достъпът до диаспорите и поддържането на отношенията във време на напрежение. Марк подчертава и че културната дипломация включва подкрепа за чужда култура у дома, когато това е в интерес на държавата.

В българската практика

В България задачата се свързва най-често с Държавния културен институт към министъра на външните работи. Мисията му според министерството е да бъде част от международното културно сътрудничество и да подпомага външнополитическите приоритети със средствата на културната дипломация. Гаджева, която през 2019 г. описва българската културна дипломация в Япония, посочва за 70-те години на XX век две насоки: създаване на положителен и неидеологичен образ чрез изложби, концерти, преводи и разпространение на филми, и подкрепа за развитието на българския език – от обучението до научните изследвания.